ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Един от важните въпроси за общественото устройство е дали идеите определят действията на властта или представителите на властта поръчват идеите, от които имат нужда? Поставен по този начин въпросът е толкова общ, че всеки отговор може да бъде и верен и грешен. Има достатъчно световни авторитети, които заемат противоположни позиции, т.е. да се осланяме на тях не е продуктивно. Затова в търсенето на отговор е добре да се направят някои конкретизации.
В случая ще обърнем внимание на идеите и разбиранията за пазара сред академичните икономисти в България през един относително кратък исторически период – първите години след деветосептемврийския преврат 1944 г. На основата на подобна реконструкция може да се направят някои по-общи изводи.
Малко предистория
Стопанската и социална действителност на българския капитализъм от края на 19 в. до 40-те години 20 век е подложена на много напрежения и изкривявания. Неговите корени са плитки, той е недолюбван от егалитарното българско общество и не успява да докаже предимствата си като да облагодетелства всички групи и прослойки. Появата и развитието на капитализма в страната не са свързани с големи стопански инициативи, с изграждане на модерно, масово машинно производство. Те протичат под сянката на държавни поръчки, протекционизъм, слабо финансово посредничество, външни заеми и т.н. Този контекст поражда корупция, недоволство от страна на селските маси, прекомерна политизация и клиентелизъм, увеличаване на данъчното бреме.
В българската икономическа мисъл след края на Първата световна война (1914-1919 г.) няма единство. Съществуват различни концепции, относително добре се познават модерните тогава икономически идеи. Появяват се първите скромни опити да се направят някакви теоретични приноси, които надхвърлят описанието и подражателството. От гледна точка на цялостното съдържание на икономическите изследвания може да се твърди, че още преди 1944 г. скептицизмът и критиката към „недостатъци“, приписвани на пазарната икономика са изключително популярни. На държавата се гледа като на главен играч в икономиката. Нейната регулативна роля се засилва и голяма част от икономистите смятат, че тя не просто подпомага, а в отделни случаи напълно или частично измества частната инициатива. Тя се приема за надкласова, а политическият елит за неутрален. По тази причина, преобладаващото мнение е, че на нейните интереси следва да бъдат подчинявани индивидуалните интереси и действия.
Налагане на марксистко-ленинския монопол
От тази гледна точка превратът на 9 септември 1944 г. и свързаните с него икономически и политически промени не са изненада. Далеч преди тази дата икономистите, а и обществото, не приемат капитализма и са силно критични към пазара. Въпреки това промените, които настъпват в средите на икономистите са дълбоки.
Малко от тези, които са активни в периода след Втората световна война (1939-1945 г.) имат връзка с колегите си, участвали в предвоенния академичен живот. Традициите на предвоенната икономическа мисъл са заличени от новата комунистическа власт и нейните интелектуални подгласници. Много от значимите икономисти немарксисти са отстранени от сцената. Крайно десният Александър Цанков емигрира в Аржентина, статистикът Славчо Загоров емигрира в САЩ, близкият до Австрийската икономическа школа Симеон Демостенов се установява в Англия. Преди края на войната страната напуска статистикът Оскар Андерсон. От въпросната група, Загоров и Андерсон продължават академичната си дейност в чужбина, но тя вече не е свързана с българската икономическа мисъл. Останалите в България по-изтъкнати предвоенни икономисти като Наум Долински, Константин Бобчев, Асен Христофоров, Иван Ранков са лишени от възможност да публикуват и да преподават. Някои преминават през лагери (Христофоров и Ранков), други до края на живота си са подложени на тежка социална изолация (Наум Долински). Сред шепата немарксисти, които се приспособяват към новия режим са Асен Чакалов, Илия Янулов и Георги Свраков.
Отделни представители на предвоенните марксисти, запознати с модерните тогава икономически идеи, също имат пречупена биография или мълчаливо се приспособяват към практиките на режима. Показателна е съдбата на двама от тях. Статистикът Ив. Стефанов непосредствено след вземането на властта от комунистите заема постовете на управител на БНБ и на финансов министър, но през 1949 г. е засегнат от скалъпения процес срещу Трайчо Костов. Последният е подпредседател на Министерския съвет и е обвинен в антисъветска дейност, заради която през 1949 г. е осъден на смърт. Иван Стефанов получава доживотна присъда с подобно обвинение. По-късно той е реабилитиран, а от началото на 60-те години на 20 век работи на академични позиции с изследвания върху стопанския растеж. Политикономистът Тодор Владигеров не е преследван, заема дипломатически постове, преподава във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (днес УНСС) и публикува изцяло в духа на социалистическия мейнстрийм. Според късни спомени, Владигеров добре осъзнава репресивния характер на социалистическата система, но формално ѝ остава лоялен и си налага автоцензура.
Основни проводници на марксистката политическа икономия в България през втората половина на 1940-те години стават активни предвоенни марксисти като Жак Натан, Евгени Каменов, Кирил Григоров или амбициозни млади икономисти като Евгени Матеев. Показателни за техните разбирания са детайли от началото на научната кариера на Евгени Матеев. През 1947 г. той публикува книга, в която подлага на агресивна критика т. нар. „субективна школа“ (австрийска) в икономическата мисъл и нейният най-виден представител в България Симеон Демостенов. В критиката няма нищо лошо, но Матеев е наясно, че неговият опонент няма възможност да му отговори и си позволява да е откровено арогантен. През 1949 г. Евгени Матеев е от инициаторите за закриването на най-старата и авторитетна организация на българските икономисти – Българското икономическо дружество. То е заместено с новообразувания Икономически институт при Българската академия на науките. Целта, с която се образува института е ясно формулирана – „да се създадат марксистко-ленински научни кадри в областта на икономическата наука“ и четвърт век по-късно се отчита, че там работят „марксисти-ленинци, предани на делото на партията в изграждане на развито социалистическо общество“. В годините на сталинизма и след това Е. Матеев заема важни държавни постове, сред които председател на Държавната планова комисия, а от 1950 г. е професор и преподава във Висшия икономически институт „Карл Маркс“.
Сталинската политическа икономия
Нейното налагане започва още от средата на 40-те години на 20 век и в началото на 50-те е завършено. Публикациите от тези години са изключително бедни от гледна точка на анализ, разглеждани проблеми и прилагани теоретични концепции. За сметка на това те са силно политизирани, натоварени с тежки идеологически и класови клишета. За основен източник на икономически истини и закони се приемат трудовете на Сталин и Ленин, преповтарят се тезиси от партийните лидери и документи. Съветският научен и практически опит безпрекословно се налага като модел за подражание. Известната брошура на Й. Сталин „Икономически проблеми на социализма в СССР“ е преведена и издадена на български в огромен тираж от 100 000 броя още през 1952 г., а каноничния учебник по политическа икономия на авторския колектив, начело с К. Островитянов излиза на български през 1954 г., след което е многократно преиздаван. Залегналите в тези и други подобни публикации базисни идеи се налагат трайно в българската икономическа мисъл. Типична за новия икономически дискурс става стилистиката да се цитира единствено Ленин, Сталин, Георги Димитров и Вълко Червенков. Маниерът на икономическо „теоретизиране“, което е преразказ на марксистките класици и/или на партийни документи се превръща в академична ниша, която дава широки възможности за публикации и кариера. Той не изчезва до края на комунистическата власт в България. Дори в средата на 80-те години на 20 век могат да се срещнат публикации от „авторитетни“ професори, в които единственият цитиран източник са произведения и речи на тогавашния партиен и държавен ръководител Тодор Живков.
Съгласно „новите“ сталински и марксистко-ленински концепции пазарът е алчен експлоататор, взел „огромен кървав данък“ от селското стопанство, което е основният икономически сектор в страната поне до средата на 20 век. Безусловно се приема постановката на Сталин, че и при социализма, макар и само за „известен период“, стоковото производство за пазара се запазва. Формулировката „за известен период“ е силно обтекаема и позволява на политическата власт по свои конюнктурни съображения да обяви кога той е свършил и да направи завой към унищожаване на пазара.
Според тогавашната догматика, стоковото производство подлежи на строг контрол и системно ограничаване от страна на държавата. Това особено стоково производство е без капиталисти, а сферата му на действие обхваща главно предметите за лична употреба. Признава се наличието на стокови отношения в селското стопанство и се твърди, че колективните стопанства, които произвеждат повече имат възможност да заплащат по-добре труда на кооперираните селяни. Отчитат се възможности за създаване на лична материална заинтересованост сред селяните, влезли в ТКЗС…
Заключителни бележки
В сталинисткия вариант и на българската икономическа наука остават само далечни и окарикатурени остатъци от научност и разбиране за ролята на пазара. Тя показва крайната точка, до която достига отхвърлянето на пазарните механизми. Гравитационното поле на тази догматика се оказва изключително силно през следващите години и с наложения от нея модел се къса трудно.
Идеите, с които комунистите идват на власт са наложени като модел за всички икономисти. В България към средата на 20 век политическата власт си поръчва и получава удобни икономически науки. Разнообразието е заместено от заглушаване на тези, които мислят и се опитват да действат извън правата марксистка вяра.
Доколко трайни са получените увреждания не е ясно, но гръбначните изкривявания в академичните среди са видими и днес.
