© Красимир Юскеселиев
Проф. Ивайло Знеполски, директор на Института за изследване на близкото минало
За различни поколения проф. Знеполски е познат с различни роли - на дългогодишен кинокритик, на човека, довел Умберто Еко и Жак Дерида, на преподавател в Софийския университет, а отскоро и на директор на Института за изследване на близкото минало.
-------------------------
Защо сега се появява Институтът за изследване на близкото минало, който се занимава с времената на комунизма?
- Фразата "Кого интересува това?" е донякъде оправдана. Не можем да искаме 8 милиона непрекъснато да мислят за същността на комунизма, за неговите престъпления и за основните му актьори. Но това е основната задача на елитите - политици, изследователи, преподаватели, журналисти - да мислят, да поставят нещата на мястото им и да направят оценка, да налагат тази оценка в обществото. Така тази оценка постепенно ще се превърне в норма през училището, университета и медиите.
С какво ви зарадва и разочарова отиващата си година?
- Безспорно най-големите надежди, които годината донесе, са свързани с присъединяването ни към ЕС...
...извинете, но този отговор се превърна в клише, не го казвате формално, нали?
- В никакъв случай. Разбира се, трябва да се направят всички уговорки - моментът на формалното ни приемане не е гранична дата, след която нещата се променят автоматично към по-добро. Това е по-скоро един шанс да поставим много от действията си на нова основа, в нов контекст, помага да мислим проблемите си по друг начин. Поради неукрепнала държавност и политическа култура в процес на трудно изграждане нашето общество се нуждае от нормативна рамка, която да го мобилизира и дисциплинира. Надявам се подражанието и симулациите постепенно да отстъпят на вътрешната убеденост, че избраният път изисква адекватно поведение.
Мнозина са разочаровани, тъй като смятат, че чудото не е станало. Чудо няма да има, но нов хоризонт и нови възможности - да, стига да можем да ги използваме. По принцип целият ни преход бе едно люшкане между две илюзии - че може по някакъв начин да се рециклира левият социален проект и че настъпващите демокрация и свободен пазар са подобрена версия на комунизма, където гарантирана минимална социална сигурност се допълва с политически свободи и радостите на консумацията.
Не се оказа точно така. Демокрацията не е лесна система, тя поставя много повече проблеми от комунистическия режим, тъй като не само не прикрива, но изважда наяве действителните противоречия. Тя е сфера на конфликти, на сблъсък на интереси, отваря много възможности, но и ни изправя пред много изпитания. Мисля, че нашите елити не можаха да обяснят на хората точно това. Вместо това раздухват стари носталгии или създават нови илюзии.
И какво общество се получи в резултат?
- Силно фрагментирано - няма ценности, които да са по някакъв начин общоприети. Обществото постепенно се разпадна на сфери на частни интереси, които могат да бъдат разпознати дори в границите на отделните политически формации. В това е големият проблем - можем ли да защитаваме общи значими каузи, да имаме ценности, приети съзнателно, не декларативно, а по същество несъблюдавани.
В едно интервю от 2001 г. казвате, че въпреки всичко българите остават едно традиционно затворено общество. Продължава ли да е така и днес?
- Това е парадоксална ситуация - заедно с чисто физическото отваряне на пространството и информационните канали обществото остава затворено. Диалозите в него, доколкото ги има, не водят до позитивни решения, до разумни компромиси с оглед общия интерес и зачитане интересите на другите...
...а какво е вашето обяснение за това?
- Затвореността е културен феномен, а не някакво политическо становище. Тя е вътрешно състояние, границите са в нас самите. Българското общество продължава до голяма степен да е затворено, защото продължава да живее в тесните рамки на семейството и личния интерес.
Но обществото не е нещо хомогенно, съществуват няколко Българии. Това трябва ли да ни притеснява?
- Трябва да го приемем като част от пейзажа. Да, у нас има острови, наподобяващи европейски пространства, както и цели анклави с висока безработица и силен песимизъм, които не мърдат, не се включват в модерните мрежи. От една страна, това изглежда несправедливо, сякаш едни райони се развиват в ущърб на други. Но за да се стигне до общ просперитет, трябва да има зони пример, стига да не надделее съществуващата реална тенденция за гетизиране. Луксозното гето и гетото на социално маргинализираните си приличат по нещо - по това, че в някаква степен са извън обществото.
Мой френски приятел социолог разказваше случай на съветник в африканска държава, от когото властите поискали експертен съвет какво да правят със 100-те млн. долара, които имали за подобряване на инфраструктура. Идеята им била да закърпят дупките по основните шосета. Съветът на експерта бил, че е по-добре да се построят 50 км модерна магистрала, което да създаде идеята какви трябва да бъдат пътищата и по този начин да промени стремежите. В противен случай пълненето на дупки и кърпенето на улици ще се превърне в норма, в начин на мислене на цялото общество.
Тези дни едно европейско проучване показа, че, казано накратко, българите са най-недоволни от живота си и най-доволни от себе си. Какво означава това - че българинът е политически и културен неудачник?
- Илюстрация именно на това, за което говорим. Българинът не е особено самокритичен. Да, има основание да е недоволен от живота си, но да е доволен от себе си изглежда повече от нелогично. Това противоречие е израз не само на липса на самокритичност, но и на един комплекс на виктимизиране, вината се прехвърля към другите - все те са ни виновни, ние сме добри, работливи, съвестни, старателни, но ето на, не ни дават шанс, няма условия да се проявим.
Нашето недоволство е точно обратното на това, което би трябвало да се очаква от едно недоволство - то е непродуктивно, отдръпване, затваряне. Един от малкото примери за противоположното бе учителската стачка. За мен лично бе изненада, защото си мислех, че обществото е изгубило вътрешната енергия да се организира за защита на определена кауза. Но, съдейки по настроенията в университета, по-скоро мисля, че засега тя ще остане изключение. Университетът не можа да се организира, разпадна се на професии, гилдии, дисциплини... Не можа да се оформи обща позиция за отстояване приоритета на образованието и поставянето му във фокуса на общественото внимание. И най-притеснителното е, че университетът не изрази никакво становище по самата учителската стачка, която в крайна сметка бе за обща кауза.
Вие сте и преподавател - кажете, защо младите българи не задават дневния ред? Защо не се бунтуват?
- Реалностите формират конформизъм у младите, което е плашещо. Да, младите по принцип са недоволните, искащите да променят нещата, да застанат зад справедливата кауза... Засега не забелязвам нищо такова. Казва се: "А бе, ще дойдат младите и нещата ще се променят, ще изринат авгиевите обори." Но когато младите възприемат изкривените ценности на една объркана среда… В края на краищата границите са колкото поколенчески, толкова и манталитетни.
Да поговорим на това място за национализма - в отиващата си година имаше доста примери за него, от класацията "Великите българи" до страстите около мита "Батак". Защо продължаваме да пилеем толкова енергия в тази посока?
- Това не е естествено и обяснението е в кризата на политическото, в размиването на профила на политическите формации, което кара отделни групи или индивиди високо в йерархията да прибягват до национализма, в който виждат единствено възможния механизъм, способен да ги легитимира обществено...
...това криза на въображението на политическата класа ли е - всички тези годишнини, ордени, чествания, напомнящи на съвсем други времена?
- Политиката ни се ритуализира по начина, по който това се правеше от предишния режим. Стига се до смехотворния вариант да честваме с впрягане на цялата национална реторика, 117-годишнината от не знам си какво или на не знам си кого... Животът на институциите е белязан от тържествени зари, огньове, рапортувания, да прибавим и впрягане на традиционно декоративната роля на православната ни църква с цялото това целуване на ръце… Тоталното меморализиране на нашата история води по същество до постепенно мумифициране на настоящето.
Да, това е криза на политическото въображение - на ясни програми, които могат да привлекат и да мотивират хората да действат.
В този дух не е ли въздигащият се български популизъм само имитация на недоволство от иначе познати актьори?
- Феноменът на популизма е общ за европейската сцена, малко страни бяха отминати. Проблемът е в това, че у нас популизмът е в някаква странна симбиоза с един тип национален анархизъм, в склонност да се омаловажава ролята на институциите и да се подменят с неясната идея за народовластие. Популизмът у нас се явява отрицание на партийната система. Докато популизмите на Запад минават през партийните програми, през корекции на политическите платформи.
В България видяхме, че НДСВ и неговият лидер, който всъщност бе в началото на популистката вълна, не можаха да се удържат, защото не успяха да превърнат популизма си в политика, приемлива за съблазнените маси.
--------------------------
*директор на Института за изследване на близкото минало
